compassionbg

Блог за състраданието и забравената свобода на духа

Глава 1 – Медитация: защо да се занимаваме?

Медитирането не е лесно. Отнема време и отнема енергия. Също така изисква упоритост, решителност и дисциплина. Изисква много лични качества, които обикновени ни се струват неприятни и които при възможност искаме да избягваме. Можем да я опишем с думата инициативност. Медитацията изисква инициативност. Със сигурност е много по-лесно просто да се отпуснем и да гледаме телевизия. Така че защо да се занимаваме? Защо да хабиш цялото това време и енергия, когато можеш да се забавляваш? Защо да се занимаваме? Просто е. Защото си човек. И поради простия факт, че ти си човек, за теб е присъща една вродена незадоволителност в живота, която просто няма да отмине. Можеш да потиснеш съзнаването за нея за кратко време. Можеш да се развличаш с часове наред, но тя винаги се връща – обикновено когато най-малко я очакваш. Изведнъж, сякаш от нищото, се сепваш, преглеждаш живота си и осъзнаваш действителната ситуация.

Както стоиш, внезапно разбираш, че прекарваш целия си живот, като го преживяваш само повърхностно. Прикриваш се зад добра фасада. Някак си успяваш да свържеш двата края и да изглеждаш отвън сякаш всичко е наред. Но моментите на отчаяние, онези моменти, в които усещаш, че всичко около теб се срутва, запазваш само за себе си. Ти си в безпорядък. И го знаеш. Но успяваш да го скриеш красиво. А междувременно, дълбоко под всичко това, ти просто знаеш, че би трябвало да съществува друг начин на живот, някакъв по-добър начин да се погледне на света, начин животът да се докосне по-пълноценно. От време на време се доближаваш за кратко до него. Получаваш добра работа. Влюбваш се. Печелиш играта и за известно време нещата стават различни. Животът се превръща във великолепие и яснота, при които лошите моменти и скуката избледняват. Цялото качество на преживяванията се променя и ти си казваш: „Този път успях, сега ще бъда щастлив“. Но после и това избледнява, подобно на дим във вятъра. А ти оставаш само с един спомен. Това и неопределеното съзнаване, че нещо не е както трябва.

В живота наистина съществува цяла друга сфера от дълбочина и чувствителност, но някак си ти просто не я виждаш. Оставаш с чувството, че си изключен. Чувстваш се изолиран от сладостта на преживяването от нещо като сетивна мрежа. Не се докосваш истински до живота. Отново не успяваш. А после дори и това неопределено съзнаване отпада и ти се връщаш в същата стара реалност. Светът пак изглежда като обикновеното гадно място, което в най-добрия случай е просто скучно. Подобно на емоционално увеселително влакче прекарваш голяма част от времето си долу на рампата, а копнееш за висините.

Е, какво не е наред с теб? Може би си ненормален? Не. Ти си просто човек. И страдаш от същата болест, която засяга всяко човешко същество. Тя е чудовище вътре в нас, което има много ръце: хронично напрежение, липса на истинско съчувствие към другите, включително към най-близките ти хора, блокирани чувства и емоционална безжизненост. Много, много ръце. Никой от нас не е напълно свободен от нея. Може да го отричаме. Опитваме се да я потиснем. Изграждаме цяла култура около себе си, за да се скрием от нея, преструваме се, че не съществува и се разсейваме от нея с цели и планове и обществено положение. Но тя никога не си отива. Тя е постоянно скрито чувство във всяка мисъл и всяко възприятие; приглушен неизразим глас в главата ни, който казва: „Още не е достатъчно добре. Трябва да имам повече. Трябва да направя нещата по-добре. Трябва да бъда по-добър.“ Тя е чудовище – чудовище, което се проявява навсякъде в неуловими форми.

Отиди на някое парти. Слушай смеха – този крехък глас, който на повърхността казва, че е забавно, но по-надълбоко се усеща страх. Усети напрежението, усети принудата. Никой не се отпуска напълно. Те се преструват. Отиди на някой мач. Виж феновете в публиката. Виж ирационалния пристъп на гняв. Виж неконтролираната неудовлетвореност, извираща от хората, която се предрешава под маската на ентусиазма или отборния дух. Презрение, освиркване и необуздан егоизъм в името на предаността към отбора. Пиянство, боища в публиката. Това са хора, които се опитват отчаяно да освободят напрежението, идващо отвътре. Това не са хора, които живеят в мир със себе си. Гледай новините по телевизията. Чуй текстовете в популярните песни. Ще откриеш същата тема да се повтаря отново и отново с малки разлики. Завист, страдание, недоволство и стрес.

Животът изглежда като безкрайна борба, като огромно усилие с изключително малки шансове за успех. А какво е нашето решение за това недоволство? Засядаме в синдрома „само ако“. Само ако имах повече пари, щях да съм щастлив. Само ако мога да открия някой, който наистина да ме обича, само ако мога да отслабна с 10 килограма, само ако имах цветен телевизор, джакузи и къдрава коса и т.н. безкрай. И така, откъде идва целият този боклук и още по-важно – какво можем да направим по въпроса? Идва от условията на собствените ни умове. Това е дълбок, неуловим и изпълващ набор от умствени навици, Гордиев възел, който сме заплели малко по малко и който можем да развържем по същия начин, разплитане след разплитане. Можем да настроим нашата съзнателност, да издълбаем всяко отделно парче и да го извадим наяве. Можем да направим несъзнаваното осъзнато, бавно, малко по малко.

Истинската природа на нашите преживявания е промяната. Промяната е непрестанна. Във всеки момент животът изтича и вече никога не е същият. Безкрайното изменение е същността на вселената от възприятията. В главата ти се появява мисъл и половин секунда след това вече я няма. Идва още една, която също си отива. В ушите ти прозвучава звук и след това тишина. Отвори очите си и светът навлиза през тях, мигни и той изчезва. Различни хора се появяват в живота ти и после отново си отиват. Приятелите се разделят, роднините умират. Състоянието ти расте, а след това се смалява. Понякога печелиш, а също толкова често губиш. Непрестанна е: промяна, промяна, промяна. Няма два момента, които да са напълно еднакви.

В това няма нищо лошо. Това е природата на вселената. Но човешката култура ни е научила на някои странни реакции към този безкраен поток. Ние категоризираме преживяванията си. Опитваме се да набутаме всяко възприятие, всяка мисловна промяна на този безкраен поток в една от три умствени категории. Добро е или е лошо или е неутрално. След това, в зависимост от това в коя кутия сме го сложили, ние възприемаме с комплект от неизменни привични умствени реакции. Ако на някое определено възприятие сме сложили етикет „добро“, ние опитваме да спрем времето точно там. Сграбчваме точно тази мисъл, галим я, държим я, опитваме се да я спрем да не избяга. Когато това не проработи, ние даваме всичко от себе си, за да повторим преживяването, предизвикало тази мисъл. Нека наречем този умствен навик „вкопчване“.

На другия край на ума се намира кутията с етикет „лошо“. Когато възприемем нещо „лошо“, се опитваме да го отблъснем. Опитваме да го отречем, да го отхвърлим, да се отървем по всякакъв начин. Борим се срещу собственото си преживяване. Бягаме от части от нас самите. Нека наречем този умствен навик „отблъскване“. Между тези две реакции се намира неутралната кутия. Тук поставяме преживяванията, които не са нито добри, нито лоши. Те са безразлични, неутрални, безинтересни и скучни. Прибираме преживяванията в неутралната кутия, за да можем да ги игнорираме и да върнем вниманието си към действието, а именно – безкрайният кръг на желание и неприязън. Лишаваме тази категория преживявания от вниманието, което заслужава. Нека наречем този умствен навик „игнориране“. Прекият резултат от цялата тази лудост е безспирно състезание за никъде, безкрайно гонене на удоволствия, безкрайно бягство от болката, безкрайно игнориране на 90 процента от преживяванията ни. После се чудим защо животът е толкова еднообразен. В края на краищата това е система, която не работи.

Без значение колко упорито преследваш удоволствието и успеха, има моменти, в които се проваляш. Без значение колко бързо бягаш, има моменти, в които болката те настига. А между тези моменти животът е толкова скучен, че ти се крещи. Умовете ни са пълни с мнения и критики. Изградили сме стени навсякъде около нас и сме хванати в затвора на собствените ни влечения и антипатии. Ние страдаме. Страданието е важна дума в будисткия начин на мислене. То е ключов термин и трябва да се разбере напълно. Думата в Пали е „дукха“ и не се има предвид само агонията на тялото. Означава дълбокото, едва уловимо усещане за незадоволителност, което е част от всеки умствен цикличен механизъм. Буда е казал, че същността на живота е страдание. На пръв поглед това изглежда крайно мрачно и песимистично. Изглежда много невярно. Все пак има много моменти, в които сме щастливи. Нали? Не, няма. Само изглежда така. Вземи например някой момент, в който се чувстваш истински задоволен, и го разгледай отблизо. Под радостта ще намериш онова трудно доловимо, проникващо навсякъде насрещно течение от напрежение, породено от това, че колкото и да е страхотен моментът, той ще свърши. Без значение колко си спечелил сега, ти или ще загубиш част от това състояние, или ще прекараш остатъка от дните си да пазиш онова, което имаш, и да правиш планове как да получиш повече. А накрая ще умреш. Накрая губиш всичко. Всичко е преходно.

Звучи доста мрачно, нали? За щастие не е, изобщо не е. Звучи мрачно само когато се разглежда от нивото на обикновената умствена перспектива – нивото, на което работи цикличният механизъм. Под това ниво се намира цяла друга перспектива, напълно различен начин да се гледа на вселената. Това е ниво на дейност, на което умът не се опитва да спре времето, не се вкопчваме в преживяванията, докато протичат, не се опитваме да блокираме нещата и да ги игнорираме. Преживяване, задминаващо доброто и лошото, отвъд удоволствието и болката. Това е очарователен начин да се възприема светът, умение, което може да се научи. Не е лесно, но може да се научи.

Щастие и мир. Това са главните цели на човешкото съществуване. Всички ние търсим това. Това често се вижда трудно, тъй като покриваме тези основни цели с пластове от повърхностни такива. Искаме храна, искаме пари, искаме секс, притежания и уважение. Дори си казваме, че идеята за „щастие“ е прекалено абстрактна: „Виж, аз съм практичен. Само ми дай достатъчно пари и ще си купя цялото щастие, което ми е нужно“. За съжаление, това е отношение, което не работи. Изследвай всяка от тези цели и ще видиш, че те са повърхностни. Искаш храна. Защо? Защото съм гладен. Значи си гладен, и какво от това? Ами, ако ям, няма да съм гладен и тогава ще се чувствам добре. А-ха! Да се чувстваш добре! Това вече е нещо истинско. Това, към което се стремим истински, не са повърхностните цели. Те са просто средство, което води към целта. Онова, което наистина гоним, е чувството на облекчение, което възниква при задоволяване на стремежа. Облекчение, отпускане и край на напрежението. Мир, щастие, без повече копнеж.

А какво е това щастие? За повечето от нас идеалното щастие би означавало да получим всичко, което сме искали, да контролираме всичко, да играем Цезар, карайки целия свят да танцува и подскача според всяко наше хрумване. И отново – не става така. Виж историческите личности, които наистина са разполагали с тази върховна власт. Това не са били щастливи хора. Без никакво съмнение те не са били хора, които са се намирали в мир със себе си. Защо? Защото са били тласкани да контролират света тотално и абсолютно, а не са могли. Искали са да контролират всички хора, а са оставали и такива, които са отказвали да бъдат контролирани. Не са можели да контролират звездите. И те са се разболявали. И те е трябвало да умрат.

Не може винаги да получаваш това, което искаш. Не е възможно. За щастие има и друг вариант. Можеш да се научиш да контролираш ума си, да излезеш от този безкраен кръг на желание и неприязън. Можеш да се научиш да не искаш онова, което искаш, да разпознаваш желанията, но да не си под техния контрол. Това не значи да легнеш на пътя и да поканиш всеки човек да те прегази. Означава, че продължаваш да живееш един съвсем нормално изглеждащ живот, но живот от съвсем нова гледна точка. Правиш нещата, които човек трябва да направи, но си свободен от този натрапчив, принудителен нагон на собствените ти желания. Искаш нещо, но не е необходимо да го преследваш. Страх те е от нещо, но не е нужно да стоиш и да трепериш на едно място. Този вид умствена култура е много трудна. Отнема години. Но да се опитваме да контролираме всичко е невъзможно, а трудното е за предпочитане пред невъзможното.

Само че чакай малко. Мир и щастие! Това не е ли цялата идея на цивилизацията? Строим небостъргачи и магистрали. Имаме платени почивки, телевизори. Предоставяме безплатни болници и болнични, социални осигуровки и социални грижи. Всичко това е насочено да предостави някакво количество мир и щастие. И въпреки това честотата на психичните заболявания расте постоянно, а престъпленията се увеличават дори по-бързо. Улиците са пълни с нарушители и нестабилни индивиди. Подай ръката си извън безопасността на собствената си врата и е доста вероятно някой да ти открадне часовника! Нещо не работи. Щастливият човек не се чувства воден към убийства. Иска ни се да мислим, че нашето общество разработва всяка област от човешкото знание, за да се постигне мир и щастие. Тепърва започваме да осъзнаваме, че сме разработили прекалено материалната страна на съществуването за сметка на по-дълбокия емоционален и духовен аспект и плащаме цената за тази грешка. Едно е да се говори за упадъка на моралната и духовна страна на живота в България в днешно време, а съвсем друго да се направи нещо по въпроса. Трябва да започнем вътре в самите нас. Ако погледнем внимателно вътре в нас, искрено и обективно, всеки от нас ще види моменти, когато може да каже „Аз съм хулиганът“ и „Аз съм лудият“. Ще се научим да виждаме тези моменти ясно, чисто и без укоряване и ще можем да започнем да преодоляваме тези състояния.

Не можеш да започнеш да правиш коренни промени в начина си на живот, преди да започнеш да виждаш себе си точно такъв, какъвто си в този момент. Веднага когато постигнеш това, промените започват да протичат естествено. Няма нужда да се насилваш или да се бориш или да се подчиняваш на правила, наложени от някакъв авторитет. Ти просто се променяш. Автоматично е. Но достигането до началното прозрение е сериозна задача. Трябва да видиш кой си и какъв си, без каквито и да е заблуди, укори и преценки или съпротивление. Трябва да видиш собственото си място в обществото и функцията си като социално същество. Трябва да видиш своите морални задължения към равните на теб човешки същества и най-вече твоята отговорност към самия теб като индивид, живеещ с други индивиди. И трябва да видиш всичко това ясно и като едно цяло, като единна конфигурация от взаимовръзки. Звучи сложно, но често се случва мигновено. Умствената култура, изградена чрез медитация, е ненадмината като инструмент за постигане на такъв вид разбиране и ведро щастие.

Дхаммапада е древен будистки текст, който предшества Фройд с хиляди години. В него се казва: „Това, което си в момента, е резултатът от това, което си бил. Онова, което ще бъдеш утре, ще бъде резултатът от това, което си сега. Последиците от лошия ум ще те следват, както каруцата следва вола, който я дърпа. Последиците от пречистения ум ще те следват като собствената ти сянка. Никой не може да ти помогне повече от собствения ти пречистен ум – никой родител, никой роднина, никой приятел, никой. Добре дисциплинираният ум носи щастие“.

Медитацията има за цел пречистването на ума. Тя изчиства мисловния процес от т.нар. психични дразнители – неща като алчност, омраза и завист – неща, които те обвързват в емоционално робство. Тя води ума до състояние на спокойствие и съзнаване, състояние на концентрация и проницателност.

В нашето общество ние вярваме дълбоко в обучението. Вярваме, че знанието прави културния човек цивилизован. Цивилизацията обаче полира човека повърхностно. Ако благородните и изтънчени господа бъдат подложени на стреса от война или икономически срив, ще видиш какво ще се случи. Едно е да се спазва закона заради известните наказания и страха от последиците. Съвсем друго е да се спазваш закона, защото си се прочистил от алчността, която би те накарала да откраднеш, и от омразата, която би те подтикнала да убиеш. Хвърли камък в някой поток. Течащата вода ще заглади повърхността, но вътрешната част остава непроменена. Вземи същия този камък и го постави в силните огньове на някоя ковачница и целият камък ще се промени отвътре и отвън. Всичко се разтапя. Цивилизацията променя човека отвън. Медитацията го смекчава отвътре изцяло.

Медитацията е наричана Великия Учител. Тя е пречистващият огън, който работи бавно чрез разбиране. Колкото повече разбираш, толкова по-гъвкав и толерантен можеш да бъдеш. Колкото повече разбираш, толкова по-състрадателен можеш да бъдеш. Ставаш като перфектен родител или идеален учител. Готов си да простиш и да забравиш. Изпитваш любов към другите, защото ги разбираш. А разбираш другите, защото си разбрал себе си. Погледнал си дълбоко навътре и си видял илюзиите за себе си и собствените си човешки провали. Видял си собствената си човечност и си се научил да прощаваш и да обичаш. Когато се научиш да бъдеш състрадателен към себе си, съчувствието към другите идва автоматично. Завършеният медитатор е постигнал дълбоко разбиране за живота и неминуемо се отнася към света с дълбока и безкритична любов.

Медитацията прилича много на обработване на нова земя. За да се направи поле от гората, първо трябва да се изчистят дърветата и да се извадят дънерите. След това почвата се оре и тори. След това се посяват семената и се събира реколтата. За да обработиш ума си, първо трябва да изчистиш различните пречещи дразнители, да ги извадиш от самия корен, така че да не могат отново да поникнат. След това наторяваш. Наливаш енергия и дисциплина в умствената почва. След това посаждаш семената и жънеш добивите от вяра, моралност, осъзнатост и мъдрост.

Между другото вяра и моралност имат специално значение в този контекст. Будизмът не проповядва вярата в смисъл на вярване в нещо, понеже е написано в книга или се приписва на някой пророк или се преподава от някоя авторитетна фигура. Значението тук е по-близко до увереност. Това е знанието, че нещо е вярно, защото си го видял да работи, защото си наблюдавал това в себе си. По същия начин моралността не е ритуално подчинение на някакъв външен, наложен кодекс на поведение. Целта на медитацията е личната трансформация. Влизаш в медитационното преживяване като един човек, а излизаш от него като различен. Медитацията променя характера чрез процес на засилване на чувствителността, чрез развиване на дълбоко съзнаване на собствените мисли, думи и дела. Арогантността се изпарява и враждебността се пресушава. Умът става мирен и спокоен. А животът се изглажда. По този начин, ако медитацията се извършва правилно, тя те подготвя да посрещнеш превратностите на съществуването. Тя намалява напрежението, страха и притесненията ти. Безпокойството заглъхва, а страстта се смекчава. Нещата започват да си идват на мястото и животът ти се превръща в плъзгане, вместо борба. Всичко това се случва чрез разбиране.

Медитацията изостря концентрацията и мисловната ти сила. След това, малко по малко, собствените ти подсъзнателни мотиви и механизми се изясняват. Интуицията ти се изостря. Точността на собствената ти мисъл се увеличава и постепенно достигаш до пряко знание за нещата такива, каквито са наистина, без предразсъдъци и без илюзии. Е, достатъчни ли са тези причини, за да се занимаваме? Едва ли. Те са просто обещания, написани на хартия. Има само един начин да разбереш дали медитацията си заслужава усилието. Научи се да медитираш правилно и практикувай. Увери се сам.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s